Филмът "Премълчани истини": красива история, но без дълбочината на книгата
В този слънчев ден ще си говорим за нещо малко по-различно – не за книга, а за филмова екранизация.
Сигурна съм, че има още фенове на Колийн Хувър сред вас, точно като мен, и вече сте видели, че по още една нейна история има филм – „Премълчани истини“. Четох книгата за първи път през далечната 2019 година, когато все още не беше издадена в България. Оставям линк към старото ми ревю, ако искате да си припомните сюжета.
Като голям фен на творчеството на авторката реших, че няма как да пропусна и тази екранизация – макар че предишната, „Никога повече“, ме беше разочаровала ужасно.
Точно затова реших да препрочета книгата преди да гледам филма – и се радвам, че го направих, защото за шест години бях забравила доста детайли, а ми беше интересно да сравня сцените една по една.
Честно казано, винаги когато гледам екранизация по книга, която харесвам, подхождам с лека доза скептицизъм – все си мисля, че няма как да е толкова добра, колкото оригинала. Но въпреки това винаги се надявам да греша.
А сега и за филма – като цяло ми хареса. Беше приятно, леко, с добър кастинг и актьорска игра. Ако не бях чела книгата, вероятно щях просто да го приема като още една романтична драма – сладка, емоционална, подходяща за едно приятно гледане.
Но като човек, който знае историята отвътре, мога да кажа, че книгата е много повече от това. „Премълчани истини“ е история за загуба, предателство и ново начало. За онзи човешки срив, когато губиш най-скъпите си хора. За болката, гнева и безсилието, когато доверието в семейството се разпада. И за опита да се изградиш отново, когато ти се струва, че всичко е свършило.
Тези чувства обаче липсваха във филма. Не усетих емоцията и драмата, които Колийн Хувър беше вложила в страниците. Дори приятелят ми, който не е чел книгата, усети, че нещо липсва. Всичко беше докоснато повърхностно – без онази дълбочина, която прави историята толкова силна.
Финалът също беше леко променен – не драстично, но достатъчно, за да отнеме част от душата на историята. А именно този финален щрих, според мен, правеше книгата толкова истинска и завършена.
И за да не ме разберете погрешно – филмът не е лош. Приятна романтична драма, далеч по-добре направена от „Никога повече“. Но все пак, почти винаги книгите побеждават екранизациите, и всеки път си казвам, че може би следващият филм ще промени това…
Следващата адаптация ще бъде по „Верити“ – втората ми най-любима книга на Колийн Хувър, и искрено се надявам този път чудото да се случи.
