"Тео от Голдън" от Алън Ливай

Анотация за книгата:

 „Тео от Голдън“ е необикновен роман за онези редки хора, които влизат в живота ни тихо… и го променят завинаги. Книга, която трогна света с тихата си доброта.

Когато Тео пристига в Голдън, никой не знае кой е и защо е дошъл. Възрастен португалец с мелодичен акцент и с очи, които сякаш светят, той мълчи за своето минало и мъката, която носи в себе си.

Но след като влиза в местното кафене, Тео остава запленен: по стените са наредени деветдесет и два портрета, нарисувани с молив върху бяла хартия. Вдъхновен от майсторството на художника, той решава да ги купи един по един и дари на хората, изобразени на тях. На старите и младите, бедните и богатите, самотните и обичаните – на целия този тих и довчера съвсем обикновен град.

В замяна Тео иска само едно – да чуе техните истории.

С всяка среща пред него се разкриват тайните, болките и копнежите на жителите на Голдън. Защото Тео притежава рядката дарба да накара човек да види онова, което винаги е било скрито в него.

Но Тео също има своя портрет. Невидим, потаен и недовършен, белязан от любов, изкуство и загуба. И докато променя живота на другите, той все повече се приближава до истината, която го е довела в Голдън.  

Моето мнение за книгата:

Честно да си кажа, останах леко разочарована от „Тео от Голдън“. Може би причината е целият хайп около книгата и това, че постоянно я сравняваха с „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман. Ако сте от по-отдавна тук, знаете колко много обичам Бакман и колко любима ми е тази книга. Именно затова и посегнах към „Тео от Голдън“, очаквайки да открия нещо със същата топлина и емоция.

За мен обаче допирните точки между двете книги са почти никакви. Това не означава, че „Тео от Голдън“ е лоша книга. Просто очакванията ми бяха съвсем различни и може би точно те ми попречиха да ѝ се насладя напълно.

За какво разказва историята

„Тео от Голдън“ ни отвежда в едно малко, спокойно и уютно градче на име Голдън, където един ден пристига мистериозен възрастен мъж на име Тео. За него почти нищо не се знае, освен че е от Португалия и че носи със себе си някаква особена тъга и мъдрост.

Още в началото Тео попада в местното кафене, където стените са покрити с портретите на жителите на Голдън. Всички те са нарисувани от местния художник Ашър. Докато ги разглежда, Тео остава истински запленен от тях. Не просто защото са красиви, а защото сякаш успява да види историите, емоциите и болката на хората само през погледите им.

Най-много го натъжава фактът, че голяма част от тези портрети стоят непотърсени и никой така и не ги е прибрал у дома.

Така Тео си поставя една необичайна мисия. Започва да изкупува портретите със свои средства един по един, а след това изпраща писма до хората, които са изобразени на тях, за да им ги подари.

Именно така постепенно започва да опознава жителите на Голдън. Среща се с тях, научава историите им, създава приятелства и без почти никой да разбира, успява да помогне на много от тях по различни начини.

Как ми подейства, докато я четях

Започнах „Тео от Голдън“ с огромно желание. Не само заради всички сравнения с Бакман, а и защото самата идея ми се стори изключително красива. Един възрастен човек, който чрез портретите започва да променя живота на непознати хора, звучеше като история, която няма как да не ме спечели.

И всъщност началото наистина много ми хареса. Още в първите глави имаше моменти, които ме разчувстваха и дори ме разплакаха. В един момент си казах: „Ето го и следващият ми фаворит за годината.“

Само че след около първата една трета от книгата всичко започна да се променя. Аз лично очаквах, че през по-голямата част от романа ще опознаваме различните жители на Голдън. Представях си, че всяка нова глава ще ни среща с нов човек, ще разкрива неговата история, а Тео по някакъв начин ще му помогне чрез този жест с портрета. Точно тази идея ме беше запленила най-много.

За съжаление това се случва основно в началото. След това историята започва да се върти около едни и същи герои, а всички онези различни човешки съдби, които очаквах да бъдат в центъра на романа, постепенно остават на заден план.

Малко след това усетих и как темпото значително се забавя. Появиха се доста повторения, някои сцени се обясняваха прекалено дълго и на моменти имах чувството, че авторът казва едно и също по няколко различни начина.

Усетих промяна и в самия стил на писане. Изреченията започнаха да стават все по-дълги, мислите по-оплетени и на моменти ми беше трудно да проследя накъде точно върви идеята. Имаше пасажи, които се наложи да препрочета, защото просто се губех в тях.

Героите и емоцията

Героите в „Тео от Голдън“ са доста, но аз бих искала да се спра най-вече на самия Тео.

Ако сте чели „Човек на име Уве“, знаете колко сърдит, избухлив и на пръв поглед недружелюбен е Уве. Именно затова никога не разбрах защо толкова много хора сравняват тези две книги.

Тео е неговата пълна противоположност. Още от първата си поява той прилича повече на ангел, отколкото на обикновен човек. От онези възрастни хора, които носят със себе си спокойствие, мъдрост и добрина. Хора, които не съдят, а слушат. Не търсят какво да вземат, а какво да дадат.

И точно това ми хареса най-много в цялата книга. Добрината, с която Тео се отнася към всички, дори когато самият той носи своя собствена болка. Начинът, по който винаги избира състраданието вместо гнева. Начинът, по който помага, без да очаква нещо в замяна.

През цялото време си мислех колко рядко срещаме подобни герои и колко хубаво е понякога да четем именно за такива хора. Тео наистина ме вдъхнови. Напомни ми, че добротата не е слабост и че понякога едно малко добро може да промени нечий живот повече, отколкото предполагаме. И честно казано, именно заради него дадох на книгата четири звезди, а не три.

Какво остава след края

Въпреки че останах леко разочарована и очаквах повече от „Тео от Голдън“, се радвам, че я прочетох.

Все повече се убеждавам, че няма напълно изгубено време с една книга. Дори когато не се превърне в любимата ни история, тя почти винаги ни оставя с някаква мисъл, чувство или нов поглед към света.

При мен „Тео от Голдън“ остави точно това. Не толкова самия сюжет, колкото идеята, че добротата все още съществува и че понякога най-малките жестове могат да означават страшно много за някого.

И ако през последните няколко дни съм започнала да забелязвам малко повече добрина около себе си, то със сигурност тази книга има заслуга за това.