"Четири сезона в Япония" от Ник Брадли

Анотация за книгата:

Токио дотяга на Фло. Страдаща от липса на самочувствие, тя не вижда изход – преводаческата ѝ работа не върви, а връзката ѝ се срива. Тъкмо тогава се натъква на мистериозна книга, забравена в метрото. Още от първата страница Фло изпитва нуждата да преведе този японски роман – решение, което ще промени живота ѝ…

В него се разказва за Аяко, строга старица, собственичка на малко кафене в градчето Ономичи. Аяко, която носи върху тялото си физическите белези от отдавнашни нейни непоколебими решения, става настойник на внука си Кио. Преследвани от уж погребана семейна трагедия, двамата не могат да изградят здрава връзка помежду си.

Докато Фло следва героите в продължение на една година сред Японската провинция, през възходите и паденията на напъпващите им взаимоотношения, тя осъзнава, че трябва да излезе от страниците на книгата и да открие тайнствения ѝ автор. Героите постепенно разкриват, че имат много сходства с преводачката си и историите на романа и истинския живот се преплитат. Пътешествието тепърва започва.

От автора на „Котката и градът“ , „Четири сезона в Япония“ е уютна книжна история за силата на словото и способността на книгите да променят истинския живот.  

Моето мнение за книгата:

 „Четири сезона в Япония“ е от онези книги, които ми напомнят защо толкова обичам историите, развиващи се в Япония. Самото повествование е толкова различно от всичко останало, което чета. Дори и тук при Ник Брадли, който всъщност не е японец, пак го има онова усещане, което свързвам с японската литература.  

Всеки път ми носи едно особено спокойствие, умиротворение и много размисли върху живота. Кара ме да забавя темпото, да обърна внимание на малките неща и да се замисля кое всъщност е важно. Това е и една от причините толкова много да обичам подобни книги.

За какво разказва историята

Младата жена Фло е преводач на художествена литература от японски на английски и живее в Токио. Животът ѝ обаче сякаш е в застой и тя изпитва съмнения за почти всичко в него – от романтичните си отношения с партньорката си, през работата си, до мястото си в света. Фло чувства, че все още не е намерила онзи специален ръкопис, който да преведе и чрез който да помогне на една наистина ценна история да достигне до повече хора.

И така съвсем случайно попада на историята на младия Кио и неговата баба Аяко.

Кио е талантлив младеж с огромна любов към рисуването, но и с очакванията на семейството си да поеме по съвсем различен път и да учи медицина. Подобно на Фло и той е изпълнен със съмнения за бъдещето си. Тревожи се, че изостава от връстниците си. Тревожи се, че ще разочарова майка си и баба си. Тревожи се и от мисълта какво ще се случи, ако избере сърцето си и тръгне след страстта си към изкуството.

Към всичко това се добавя и болката от загубата на баща му, която продължава да го съпътства години по-късно.

Докато превежда историята му, Фло постепенно тръгва по следите на Кио и Аяко и това я отвежда на пътешествие из различни кътчета на Япония.

Как ми подейства, докато я четях

Както вече споменах, японската литература винаги я чета по-бавно. Не защото е трудна за четене. Напротив. Просто ми действа по начин, който ме кара да не бързам. Да се наслаждавам на всяка дума, на всяко изречение и на всяка малка мисъл, която авторът е вложил. И мисля, че точно това е най-голямото богатство на подобни книги.

На моменти „Четири сезона в Япония“  ми идваше леко мудно, но в крайна сметка винаги си заслужаваше. Всеки път, когато си мислех, че темпото се е забавило прекалено много, след това идваше някоя емоция, някой разговор или някоя житейска истина, която ми напомняше защо чета тази книга.

Мисля, че още повече се доближих до историята, защото и аз като Фло съм учила точно това. Докато четях за нейната работа като преводач, постоянно си мислех колко много съм мечтала и аз да превеждам такива истории. Истории, които да достигнат до повече хора и да им дадат същите емоции и размисли, които са дали на мен. Това ме накара да се почувствам много по-близо до героинята и до нейния вътрешен свят.

Героите и емоцията

Няма как да не започна с Аяко. Сърдита, леко хаплива на моменти, строга, горделива, но същевременно изпълнена с любов, достойнство и грижа към хората около себе си.

Честно казано, страшно много ми напомни на моята баба. Не толкова като житейска история, а като характер. И може би точно затова я заобичах още от първите страници.  

Но и останалите герои много ми допаднаха. Всички бяха изградени като истински хора със своите слабости, мечти, грешки и страхове. Никой не беше просто фон на историята.

Кио например беше герой, към когото много лесно можеш да изпиташ съчувствие. Особено ако някога си бил на кръстопът между това, което искаш ти самият, и това, което останалите очакват от теб.

А Фло беше герой, в който вероятно много хора ще открият част от себе си – онова усещане, че си изгубен, че търсиш посока и че чакаш нещо да ти покаже къде точно е мястото ти.

Естествено, едни от любимите ми герои бяха и котките. Много ми хареса символизмът, който Ник Брадли вплита чрез тях, както и начинът, по който преплита котките, литературата и Япония в едно цяло.

На моменти книгата ми се струваше като истинско любовно писмо към историите, към книгите и към всички онези малки неща, които правят живота красив.

Какво остава след края

Определено останаха много мисли в главата ми. За живота. За трудностите, през които всеки преминава. За загубите. За изборите, които правим.

Но и за радостите, които толкова често подминаваме в ежедневието си. Точно след такива книги всеки път си припомням колко е важно да ценим и най-малките неща около нас.

Една разходка. Един разговор. Една книга. Един спокоен следобед.

Неща, които често приемаме за даденост, а всъщност са голяма част от щастието.

Със сигурност чакам и следващата книга на Ник Брадли. След като вече прочетох втора негова книга, мога да кажа, че определено ще следя какво ще публикува занапред.  

Други ревюта на книги от Ник Брадли: