"Една нощ в шатото" от Вероника Хенри

Анотация за книгата:

От авторката на „30 дни в Париж“, Вероника Хенри, идва нова пленителна история за втория шанс, любовта и магията на Прованс

Животът на Кони се разпада за броени месеци – бащата на децата ѝ я напуска, списанието, в което работи, фалира, а семейният ѝ дом трябва да бъде продаден. Точно когато всичко изглежда изгубено, нейната кръстница Лисмей я кани да прекара няколко месеца в очарователното Шато Вилет, в Южна Франция, за да ѝ помогне да го спаси.

Кони познава това място по-добре от всеки друг. Преди години тя прекарва там едно незабравимо лято – сред аромат на лавандула, дълги вечери под звездите, прекрасна френска кухня и една среща, която така и не успява да забрави.

Но сега шатото е запустяло, стените му крият стари тайни, а бъдещето му е несигурно. Докато се опитва да върне живота и блясъка на това магично място, Кони постепенно започва да открива и себе си отново.

А може би в Прованс все още я чака любовта.

„Една нощ в шатото“ ще ви завладее с атмосферата на Южна Франция и една история, изпълнена с топлина, надежда и романтика.  

Моето мнение за книгата:

Ахх, толкова ми се искаше да ми хареса „Една нощ в шатото“.

Рейтингът ѝ в Goodreads е доста висок, ревютата, които бях чела, също бяха изпълнени с възторг и наистина очаквах да попадна на една красива, емоционална история. За съжаление това не се случи.

Дадох ѝ 3 звезди и дори те ми се сториха щедра оценка. Не защото книгата е лоша, а защото ми се стори безлична. Липсваше ѝ онази емоция, която да ме накара да се привържа към героите, да мисля за тях след като затворя книгата или просто да почувствам нещо. А за мен точно това е най-важното.

За какво разказва историята

В „Една нощ в шатото“ Вероника Хенри ни пренася във Франция, в едно красиво и романтично шато в Прованс, като редува две времеви линии – миналото и настоящето, разказани през погледа на две жени: Кони и Лисмей.

Кони съвсем наскоро е преживяла огромна промяна в живота си. След дългогодишен брак съпругът ѝ решава, че иска развод, а малко преди това тя губи и работата си. Изведнъж остава без посока и без ясна представа какво следва.

Точно тогава кръстницата ѝ Лисмей я моли за помощ с шатото във Франция и Кони решава да замине. Надява се, че тази промяна ще ѝ помогне да подреди мислите си и да започне начисто.

Докато Лисмей и съпругът ѝ са в Англия, Кони остава сама да се грижи за шатото, което отдавна е изгубило предишната си слава. Освен това се налага да се справя и със съседа, който се оказва нейна стара любов.

Паралелно с това се връщаме назад във времето и проследяваме историята на Лисмей. След поредния труден период в живота си тя и съпругът ѝ заминават на почивка в Прованс, надявайки се, че смяната на обстановката ще им се отрази добре. Именно тогава съпругът ѝ предлага да разгледат едно шато, което се продава, а това решение постепенно променя живота им. В тази времева линия виждаме как Лисмей се опитва да приеме мисълта, че никога няма да стане майка, докато едновременно с това започва нова глава от живота си в шатото.

Как ми подейства, докато я четях

Още от първите страници не успях да се запаля по историята. Въпреки това продължих да чета с надеждата, че просто ѝ трябва малко време, за да ме спечели. Случвало ми се е и с други книги. За съжаление този път не се получи. Дочетох „Една нощ в шатото“ по-скоро от инат, отколкото от любопитство.

Не успях да се свържа нито с историята, нито с героите. Всичко ми се струваше някак разпиляно и без особен емоционален заряд. Всъщност идеята много ми хареса. Хареса ми преплитането между миналото и настоящето. Хареса ми, че и двете жени преминават през огромни житейски промени и трябва да намерят сили да започнат отначало. Само че за мен всичко остана някак на повърхността. Не успях да усетя болката им, надеждата им или вътрешните им битки. Вместо това имах чувството, че по-голямата част от книгата е посветена на описания на самото шато, ежедневните задачи около него и случки, които така и не успяха да ме развълнуват. Точно това най-много ми липсваше – емоцията.

Героите и емоцията

Както вече споменах, така и не успях да се свържа с героите. Макар че авторката често ни показва мислите и вътрешния им свят, всичко ми се стори написано твърде повърхностно. Четях за трагедиите им, за болката им и за трудностите, през които преминават, но така и не успях истински да им съчувствам. Някак всичко ми изглеждаше прекалено дистанцирано.

Единственото, което наистина ми хареса, беше атмосферата, и то най-вече в началото на книгата. Особено сцените, които се развиват в Прованс в миналото. Точно там най-силно усещах красотата на мястото, спокойствието и чара на френската провинция. Мисля, че именно заради тази атмосфера книгата все пак получи 3 звезди от мен. Иначе оценката ми вероятно щеше да бъде още по-ниска.

Просто не ми достигнаха много неща. Но ако трябва да посоча най-големия проблем, той е липсата на емоция. Липсваше ми силна кулминация, липсваше ми моментът, в който да затворя книгата и да си кажа: „Ето това няма да го забравя.“ За съжаление такъв момент така и не дойде.

Какво остава след края

За пореден път се подлъгах по високите оценки и възторжените отзиви около една книга.

Разбира се, това не означава, че тя има своите качества и със сигурност ще намери своите читатели. Просто явно не беше моята история.

Не мисля обаче, че скоро ще посегна към друга книга на Вероника Хенри, защото най-големият ми проблем не беше сюжетът, а самият ѝ стил на писане.

А когато не успея да се свържа с начина, по който един автор разказва историята си, много трудно бих му дала втори шанс.