"Йелоуфейс" от Р. Ф. Куанг

Йелоуфейс (от англ. букв. „жълто лице“) – практиката бели актьори да променят външния си вид чрез грим, за да играят персонажи от източноазиатски произход.Атина Лиу е икона на литературата, а Джун Хейуърд е тотално безизвестна. Когато Атина умира при нелеп инцидент, Джун решава да открадне непубликувания ѝ ръкопис и да го представи за свой под двусмисленото име Джунипър Сонг.Скоро обаче доказателства започват да заплашват славата на Джун и тя бързо разбира, че не може толкова лесно да избяга от сянката на Атина. Но докъде би стигнала, за да опази това, което мисли, че заслужава?С невероятно завладяващ глас „Йелоуфейс“ се бори с въпросите за расовото разнообразие и културното присвояване, както и ужасяващото влияние на социалните мрежи. Романът на Р. Ф. Куанг е актуален, провокативен и неустоимо четивен.

„Йелоуфейс“… уау, тази книга направо ме отвя.Бях си я набелязала още когато започна да става популярна в Goodreads, но после тръгнаха едни нападки по книгата и авторката, че била „прехвалена“, че се възползвала от теми като раса и културна апроприация, и я отложих. Колко се радвам, че в крайна сметка не се подведох по този шум. За мен романът е феноменален – различен, смел и от онези истории, които не те напускат дълго след последната страница.

Историята се разказва от първо лице през очите на Джун – писателка, която винаги е била една крачка зад своята приятелка и колежка Атина. Двете се запознават в университета, учат едно и също, но Атина изгрява като голямо име, докато Джун публикува един роман без особен успех. И тогава се случва немислимото: Атина умира нелепо, а Джун открива нейния нов, недовършен ръкопис. В един миг на слабост – или може би на дълго натрупвано желание – тя го присвоява. Под ново име, с нейни промени, ръкописът излиза на пазара и става сензация.

Оттук нататък книгата е нещо много повече от „трилър за плагиатство“. Р. Ф. Куанг използва тази история, за да покаже цялата машина на книгоиздаването – свят, който отвън изглежда романтично, а отвътре е безмилостен. Хареса ми колко реалистично и мрачно е описан този бранш: връзки, маркетинг, издателски интереси, очаквания за „разнообразие“. Авторите не са просто писатели, а публични личности, всяка тяхна дума в интернет може да бъде извадена от контекст, превърната в хаштаг и масово порицана. Куанг показва как една вълна от хейт може да се превърне в мода – хората започват да мразят, защото всички останали вече мразят.

Джун като персонаж е просто майсторски изграденa. През цялото време след кражбата тя се убеждава, че не е направила нищо лошо. Всеки неин ход има оправдание: че ръкописът е щял да остане забравен, че тя е „спасила“ историята, че е вложила толкова много собствен труд. Четеш и се хващаш как в един момент почти ѝ вярваш, после се сепваш – защото точно това е страшното: колко лесно човек може да се самозаблуждава, когато жадува признание.

Книгата поставя и остри въпроси за расата и представителството. Атина е талантлива, но Джун не може да не си мисли, че част от успеха ѝ идва от това, че е азиатка с драматична семейна история – нещо, което издателства и читатели обожават да изтъкват, за да покажат колко „разнообразни“ и „будни“ са. Куанг не дава лесен отговор – тя не казва, че това е добре или зле, а просто разкрива напрежението. Аз лично усещам, че тук има и критика към днешната обсесия да се търси „разнообразие на всяка цена“ – нещо, което понякога изместа фокуса от самия талант.

И може би най-силната тема за мен: катарзисът на човешкото желание да останеш запомнен. Не само професионално, а изобщо – като човек. Всички, без да си признаваме, се мерим един с друг: приятели, колеги, дори непознати в интернет. Социалните мрежи само подхранват това съревнование с техните подбрани снимки и „перфектни“ животи. При Джун тази жажда да бъде значима избухва в крайна форма, но истината е, че всеки от нас има своите малки оправдания и дребни кражби – на идеи, на думи, на внимание – в опит да докаже, че съществуването му има тежест.

„Йелоуфейс“ е едновременно интелигентен коментар за съвременната култура и напрегнат психологически роман. Чете се бързо, но остава дълго. Седмица след като я затворих, още мисля за нея – за Джун и нейните оправдания, за Атина, която остава глас в сянка, и за целия свят на книгите, който авторката оголва без милост.