"Йелоуфейс" от Р. Ф. Куанг

Йелоуфейс (от англ. букв. „жълто лице“) – практиката бели актьори да променят външния си вид чрез грим, за да играят персонажи от източноазиатски произход.

Атина Лиу е икона на литературата, а Джун Хейуърд е тотално безизвестна. Когато Атина умира при нелеп инцидент, Джун решава да открадне непубликувания ѝ ръкопис и да го представи за свой под двусмисленото име Джунипър Сонг.

Скоро обаче доказателства започват да заплашват славата на Джун и тя бързо разбира, че не може толкова лесно да избяга от сянката на Атина. Но докъде би стигнала, за да опази това, което мисли, че заслужава?

С невероятно завладяващ глас „Йелоуфейс“ се бори с въпросите за расовото разнообразие и културното присвояване, както и ужасяващото влияние на социалните мрежи. Романът на Р. Ф. Куанг е актуален, провокативен и неустоимо четивен.

„Йелоуфейс“… уау, тази книга направо ме отвя.

Бях си я набелязала още когато започна да става популярна в Goodreads, но после тръгнаха едни нападки по книгата и авторката, че била „прехвалена“, че се възползвала от теми като раса и културна апроприация, и я отложих. Колко се радвам, че в крайна сметка не се подведох по този шум. За мен романът е феноменален – различен, смел и от онези истории, които не те напускат дълго след последната страница.

Историята се разказва от първо лице през очите на Джун – писателка, която винаги е била една крачка зад своята приятелка и колежка Атина. Двете се запознават в университета, учат едно и също, но Атина изгрява като голямо име, докато Джун публикува един роман без особен успех. И тогава се случва немислимото: Атина умира нелепо, а Джун открива нейния нов, недовършен ръкопис. В един миг на слабост – или може би на дълго натрупвано желание – тя го присвоява. Под ново име, с нейни промени, ръкописът излиза на пазара и става сензация.

Оттук нататък книгата е нещо много повече от „трилър за плагиатство“. Р. Ф. Куанг използва тази история, за да покаже цялата машина на книгоиздаването – свят, който отвън изглежда романтично, а отвътре е безмилостен. Хареса ми колко реалистично и мрачно е описан този бранш: връзки, маркетинг, издателски интереси, очаквания за „разнообразие“. Авторите не са просто писатели, а публични личности, всяка тяхна дума в интернет може да бъде извадена от контекст, превърната в хаштаг и масово порицана. Куанг показва как една вълна от хейт може да се превърне в мода – хората започват да мразят, защото всички останали вече мразят.

Джун като персонаж е просто майсторски изграденa. През цялото време след кражбата тя се убеждава, че не е направила нищо лошо. Всеки неин ход има оправдание: че ръкописът е щял да остане забравен, че тя е „спасила“ историята, че е вложила толкова много собствен труд. Четеш и се хващаш как в един момент почти ѝ вярваш, после се сепваш – защото точно това е страшното: колко лесно човек може да се самозаблуждава, когато жадува признание.

Книгата поставя и остри въпроси за расата и представителството. Атина е талантлива, но Джун не може да не си мисли, че част от успеха ѝ идва от това, че е азиатка с драматична семейна история – нещо, което издателства и читатели обожават да изтъкват, за да покажат колко „разнообразни“ и „будни“ са. Куанг не дава лесен отговор – тя не казва, че това е добре или зле, а просто разкрива напрежението. Аз лично усещам, че тук има и критика към днешната обсесия да се търси „разнообразие на всяка цена“ – нещо, което понякога изместа фокуса от самия талант.

И може би най-силната тема за мен: катарзисът на човешкото желание да останеш запомнен. Не само професионално, а изобщо – като човек. Всички, без да си признаваме, се мерим един с друг: приятели, колеги, дори непознати в интернет. Социалните мрежи само подхранват това съревнование с техните подбрани снимки и „перфектни“ животи. При Джун тази жажда да бъде значима избухва в крайна форма, но истината е, че всеки от нас има своите малки оправдания и дребни кражби – на идеи, на думи, на внимание – в опит да докаже, че съществуването му има тежест.

„Йелоуфейс“ е едновременно интелигентен коментар за съвременната култура и напрегнат психологически роман. Чете се бързо, но остава дълго. Седмица след като я затворих, още мисля за нея – за Джун и нейните оправдания, за Атина, която остава глас в сянка, и за целия свят на книгите, който авторката оголва без милост.