"Останалото е мълчание" от Алекс Майкълидис

Анотация за книгата

Алисия Беренсън е открита до простреляното тяло на съпруга си. Всички улики сочат, че го е застреляла от упор. А тя потъва в мълчание. Отказва да говори дори когато я признават за виновна и я осъждат. Алисия не проговаря никога повече.

Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.

Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...

"Останалото е мълчание" е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.  

Моето мнение за книгата

За първи път имам такъв казус с книга… „Останалото е мълчание“ отново попадна в полезрението ми наскоро, когато видях, че ще правят филм по нея. Само че имах някакъв смътен спомен, че в Goodreads ми е отбелязана като прочетена още през далечната 2022 година. Проблемът беше, че не си спомнях абсолютно нищо от нея. А все пак говорим за един от най-нашумелите трилъри през последното десетилетие, така че ми се струваше доста странно да съм я прочела и да не ми е останал дори един бегъл спомен.

Затова реших да я започна отново с мисълта, че след някоя и друга глава всичко ще започне да ми се връща. Само че това така и не се случи. Напротив, ставаше ми все по-интересно и абсолютно нищо не ми звучеше познато. В крайна сметка мистерията беше разгадана още преди тази в самата книга – през 2022 година просто съм я отбелязала като прочетена по погрешка. 😄

И честно казано, много се радвам, защото така успях да прочета „Останалото е мълчание“, без да знам абсолютно нищо за историята.

За какво разказва историята

В центъра на този напрегнат психологически трилър е Алисия Беренсън, която преди години се предполага, че е застреляла съпруга си. След убийството тя попада в психиатрично заведение и от момента, в който е открита на местопрестъплението, не обелва нито дума.

Историята ни разказва нейният терапевт Тео Фейбър, който започва работа в заведението, воден до голяма степен от любопитството си към случая на Алисия. Всички са приели, че именно тя е убила съпруга си, но Тео иска да разбере не просто какво се е случило, а защо. Защо Алисия го е направила и най-вече защо след това е спряла да говори?

Така той започва малко по малко да се връща към събитията от миналото и да търси отговори, а междувременно авторът ни позволява да надникнем и в света на самата Алисия чрез старите записи от дневника ѝ. Постепенно започваме да сглобяваме парчетата от живота ѝ преди убийството, но колкото повече научаваме, толкова повече въпроси се появяват.

Как ми подейства, докато я четях

Прелиствах страница след страница. Както казах, в началото постоянно очаквах да стигна до някакъв момент, който да отключи спомена ми и да потвърди, че наистина съм чела книгата. След няколко глави това така и не се случи и, честно казано, бях супер щастлива от този факт.

Защото „Останалото е мълчание“ успя да ме държи на нокти почти през цялото време. Тук няма кой знае колко много действие и въпреки това напрежението изобщо не липсва. Съспенсът се промъква в мозъка ти, под кожата, та чак до костите, и остава там постоянно.

А най-силното оръжие на книгата за мен беше любопитството. В един момент то става почти толкова силно, колкото това на Тео Фейбър. И аз исках да разбера какво се е случило в онази вечер, дали Алисия наистина е убила съпруга си и защо мълчи толкова години. Постоянно си изграждах различни версии, подозирах хората около нея и се опитвах да намеря нещо, което да ми подскаже накъде отива историята.

И точно затова книгата се четеше толкова бързо. Не защото постоянно се случваше нещо огромно, а защото Алекс Майкълид много добре успява да те накара да искаш още една глава, още една следа и още едно малко парченце от пъзела.

Героите и емоцията

Естествено, най-големият ми интерес беше насочен към Алисия. Предполагаема убийца, която не казва и дума, а въпреки това през цялото време е най-интересният човек в историята.

Малко по малко започваме да разбираме коя е тя чрез записите от дневника ѝ и с всяка следваща глава имах чувството, че вместо да получавам отговори, се обърквам още повече. Както Тео е омаян от нейната личност в книгата, така бях и аз като читател. През цялото време не знаех дали да ѝ вярвам или не, дали да я съжалявам, или да я обвинявам.

И точно мълчанието ѝ прави образа толкова интересен. За голяма част от книгата Алисия не може сама да ни обясни и защити своята версия на случилото се. Ние я виждаме през чуждите очи, през предположенията на Тео и през парченцата от миналото ѝ, а това постоянно оставя съмнението дали изобщо познаваме истинската Алисия.

Тео също беше интересен за мен именно заради обсебването му от нейния случай. Понякога имах чувството, че желанието му да разбере Алисия надхвърля чисто професионалния интерес и постепенно случаят се превръща в нещо много по-лично за него.

Определено Алекс Майкълидис успява да изгради страхотна мистерия около героите си и най-вече около Алисия. И може би точно затова очакванията ми към развръзката станаха толкова високи.

Какво остава след края

За мен лично остана една горчилка под формата на разочарование. До финала бях очарована от „Останалото е мълчание“ и книгата определено ме хвърли отново на вълната на мистериите и трилърите. След целия този съспенс обаче очаквах много по-силен и разтърсващ край. Исках онзи момент, в който затваряш книгата, казваш си „уау“ и просто стоиш като гръмнат няколко минути, докато осмислиш какво си прочел.

При мен това не се случи. След толкова добре натрупано напрежение и толкова въпроси развръзката просто не ми даде удовлетворението, което очаквах. Може би точно защото книгата успя толкова добре да вдигне летвата през останалата част от историята, финалът ме разочарова още повече.

И това е най-странното при „Останалото е мълчание“ за мен – страшно много ми хареса самото четене, мистерията ме държеше постоянно и не исках да оставям книгата, но краят промени голяма част от цялостното ми усещане за нея. Със сигурност ще запомня преживяването, но след това разочарование не знам дали скоро бих посегнала отново към книга на автора.