„Чернобилска молитва“ от Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието бе присъдено на белоруската писателка за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите ѝ са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университета в Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете ѝ е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката на комунизма“.

Наистина не знам от къде да започна ревюто за тази трагична книга. Предполагам, че всеки един от Вас е гледал или чул за Чернобил, за всичките теории за аварията и виновниците, но „Чернобилска молитва“ е на съвсем различно ниво. „Чернобилска молитва“ разказва историите на простите хора от селата и градовете около Чернобил, разказва за това как светът им се е преобърнал. Представя как всички тези обикновени хора са се превърнали в чернобилски хора. Книгата представя опустошението след Чернобил, представя срината душа и свят на всички онези изстрадали хора. Описанието на болестите е просто съкрушително, но не това ми направи най-голямо впечатление.

Най-силно ме докосна крахът на психиката на хората. Това как бабите по селата някак не приемат цялата тази авария, не приемат, че трябва да си оставят родния дом и градината, която трябва да се обработва. Светлана Алексиевич е представила как обикновените хора не са могли да поберат цялата тази информация, сякаш мозъците им не са искали да приемат, че точно това се случва на тях и са избрали да продължат ежедневния си нормален живот, до колкото може да е нормален.Това е книга, която всеки трябва да прочете, за да разбере поне частично какво наистина са изживяли хорава в близост до Чернобил. Много ми хареса идеята на авторката да не пише за самата авария, а за нормалните хора, за ежедневието им, страховете и тревогите.

Не мога да кажа кои са най-опустошителните истории, но мога да Ви разкажа кои ме докоснаха най- много. Едната от тях е за пожарникаря Василий Игнатенко и съпругата му Людмила. Цялата история за тях двамата я четох със сълзи в очите. Това е нещо, което нито един човек не бива да изпита и преживее… Възхищавам се на съпругата на пожарникаря, която е била до съпруга си до последния му ден, без да се интересува за собственото си здраве. Да му даде всяка секунда, всяка милувка, която може до края – това за мен е истинска любов. Подобна е и историята за един от ликвидаторите и неговата съпруга – Валентина Тимофеевна Апанасевич. Страданието, през което са преминали тези две семейства, както и стотици други с подобни истории е просто съкрушителна…

Другият силен момент в „Чернобилска молитва“ бяха разказите с избиването на животинките. Същества, които не са били виновни за абсолютно нищо и въпреки това са били наказани… Според мен точно те показват чистота и любовта през това мрачно време, чакайки стопаните си пред къщичките да се завърнат и да бъдат заедно с тях… Или пък разказите на бабите, които не могат да оставят къщите си и градините си, бабите които не могат да приемат, че трябва да напуснат родното…Мъката в тази книга е ужасно голяма, мъка която се просмуква във всяка клетка на читателя и се чете през сълзи и с буца в гърлото… Книга за разказите на болните деца, които мислят само за смъртта, за бабите които си намят никакво понятие какво е радиация и остават да живеят сам сами в родните си градове и за жените, които гледат мъжете си как бавно се погубват…

Това може би беше най-трудната книга за четене, поне за мен. Все пак я препоръчвам силно на всички, защото историята на хората пострадали от Чернобил трябва да се знае и да се помни.