"Жената, която изостави своята музика" от Мигел Монтеро

Анотация за книгата

Ами ако цял живот сте били просто пътник, без да се осмелите да хванете волана и да изберете собствената си посока?

Алисия се е предала пред живота, без дори да го осъзнава. Всеки ден е като предишния – същите мисли, същата тишина вътре в нея, същото усещане за непълноценност. Страхът от провал ѝ е сложил окови, които я притискат към дивана, и я кара да забрави онова, което някога ѝ е давало смисъл.

Докато един ден Алисия едва не губи дори този нещастен живот и това я предизвиква да погледне света с нови очи.

„Жената, която изостави своята музика“ е роман за трудния път към промяната, поемането на контрол над живота ни и силата да осъзнаем истината за онова, което дълго сме приемали като болка, а всъщност е било нашата най-голяма сила. Чрез тази дълбока и искрена история Мигел Монтеро отново ни показва, че надеждата и мечтите са най-верните ни спътници, които могат да ни отведат по-далеч, отколкото някога сме си представяли, че е възможно.

Ако търсите малката искрица, която да запали у вас пламъка на вдъхновението за по-пълноценен и изпълнен със смисъл живот, „Жената, която изостави своята музика“ е книгата за вас.  

Моето мнение за книгата

„Жената, която изостави своята музика“ ме изненада в началото, а след това, за съжаление, ме разочарова. Мисля, че в тази книга е ималo потенциал за една много по-силна, емоционална и дори магична история, ако не беше написана толкова в стил Паулу Коелю.

Идеята всъщност страшно много ми допадна. История за човек, който е стигнал до момент, в който не харесва абсолютно нищо в живота си, включително самия себе си, и трябва някак да намери сили да излезе от тази дупка. Само че вместо да почувствам тази промяна заедно с героинята, в един момент започнах да имам усещането, че чета книга за самопомощ, маскирана като художествена литература.

За какво разказва историята

Алисия е една доста тъжна и ужасно ядосана жена. Сякаш е ядосана не само на целия свят, но най-вече на самата себе си. Не харесва тялото си, работата си, колегите си, ежедневието си и изобщо етапа от живота, в който се намира. В същото време обаче не прави нищо, за да промени това.

Дните ѝ минават почти като на автопилот. Става, отива на работа, държи се грубо с хората около себе си, прибира се, яде нещо вредно, пуши, пие и прекарва вечерите си в социалните мрежи, гледайки чуждите животи. Завижда на хората, които изглеждат по-щастливи от нея, и сякаш с всеки изминал ден затъва още повече в собственото си недоволство.

Всичко започва да се променя, когато претърпява инцидент и среща Самин, по-възрастен мъж, който постепенно започва да ѝ помага да излезе от черната дупка, в която е попаднала.

В основата си „Жената, която изостави своята музика“ е история за това, че колкото и зле да изглежда животът ни в определен момент, винаги можем да започнем отнякъде. Да променим нещо малко, след това още нещо и постепенно да намерим път обратно към себе си, вместо единствено да се оплакваме колко много всичко се е объркало.

Как ми подейства, докато я четях

В началото идеята и изпълнението много ми харесаха. Обичам подобни по-сурови истории, защото всеки човек в някакъв момент се сблъсква с трудности и знае колко лесно е да попаднеш в период, в който всичко изглежда сиво и колко трудно е след това да продължиш напред. Тази част от състоянието на Алисия според мен беше уловена доста добре.

За мен проблемите започнаха с появата на Самин. Самата идея за неговия герой отново ми допадна, но не и начинът, по който беше изпълнена. От този момент нататък все повече имах чувството, че чета книга за самопомощ, в която през два реда трябва да получа поредния мотивиращ или проникновен житейски съвет.

И в един момент това просто започна да ме изморява. В историята реално имаме двама основни герои, Алисия и Самин, а голяма част от разговорите им следват почти една и съща схема. Алисия казва едно кратко изречение, след което Самин започва монолог, който понякога продължава цяла страница и всяко следващо изречение звучи все повече като цитат, изваден от мотивационна книга.

Така нещо, което в началото ми се струваше емоционално и истинско, постепенно започна да ми звучи прекалено поучително. А аз исках да видя и почувствам промяната на Алисия през действията ѝ, грешките ѝ и преживяванията ѝ, а не постоянно някой да ми обяснява каква е поуката от всичко.

Е, поне събрах доста вдъхновяващи цитати... 😂

Героите и емоцията

Както вече споменах, главните действащи лица са Алисия и Самин и всъщност и двамата имаха потенциал да бъдат много интересни герои, ако успея да се абстрахирам от стила на писане.

Алисия определено ми беше по-интересна. Харесвам истории за хора, които в един момент осъзнават, че са попаднали в непрестанен кръговрат от лоши навици, недоволство и негативни емоции към света и към самите себе си и решават малко по малко да започнат да оправят бъркотията. Именно затова ми се искаше нейното развитие да бъде разгърнато още повече.

Самин от друга страна ми звучеше почти като някакъв гуру на живота. Разбираме, че и той някога е преминал през труден период и именно затова се опитва да помогне на Алисия, но много често думите му ми звучаха наизустени. Сякаш за всеки проблем в живота съществува точният красив отговор, който просто трябва някой да ти каже, и след това всичко ще си дойде на мястото.

Може би точно затова нито един от двамата не успя да се превърне в напълно пълнокръвен герой за мен. И това е големият парадокс на „Жената, която изостави своята музика“. В нея има страшно много проникновени мисли, но ми липсваше истинската дълбочина зад тях.

Какво остава след края

Право да си кажа, очаквах „Жената, която изостави своята музика“ да ми хареса много повече. Даже още докато я започвах, обмислях след нея да си взема и другата книга на автора, „Човекът, който се страхува да живее“, за която съм чувала доста добри отзиви. Сега обаче съм доста разколебана, защото ако ме очаква още една подобна история, не мисля, че бих искала да си губя времето.

За мен „Жената, която изостави своята музика“ в крайна сметка остана доста посредствена книга. Имах чувството, че авторът е имал добра идея за художествен роман, но не е успял да я развие достатъчно добре и вместо това е запълнил страниците с безкрайни мотивационни мисли и житейски съвети. А колкото повече ставаха те, толкова повече самата история и героите оставаха на заден план.

Бих я препоръчала по-скоро на хора, които обичат книги за самопомощ с примес на художествена литература. Аз очаквах истински роман за една жена, която се опитва да събере живота си отново, а получих добра идея, удавена в мотивационни монолози. И точно това е най-голямото ми разочарование от книгата.