„Червеният тефтер“ от София Лундберг

Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота й. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта й с Алан. Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота й. Най-голяма радост й носят обажданията на племенницата й Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.

Книгомани, днес ще ви разкажа за една наистина уникална и трогателна история. Историята на една необикновена жена…

Дорис е 96-годишна жена, която на повърхността е самотна и тиха, няма приятели или семейство, които да се грижат за нея. Но когато Дорис отваря червения си тефтер, времето се разпилита, както и спомени за бедност, смърт, мъка, преплетен в това, обаче е живот изпълнен също и с много любов и приключения.

Читателят проследява историята на Дорис през нейните много тежки години, от самото начало като дете в Швеция, отделена от семейството си, до улиците на Париж, където тя за първи път се влюбва и е модел за Шанел през ерата на джаза, до дълга разходка с лодка до Америка в началото на Втората световна война … и така нататък.

Дорис изживява дълъг, пълен живот, който обхваща целия спектър от човешкото пътуване. Читателят е в състояние да изпита това точно чрез невероятните сюжетни способности на София Лундберг.

Авторката има дарбата да описва истинската човешка емоция и реалистичните избори, които хората правят, които могат драматично да засегнат хората около нас. София Лундберг е иградила едни наистина земни и прекрасни герои, а връзката между Дорис и внучка ѝ Джени е може би една от най-съкровените и реалистични връзки, за които съм чела в книгите.

Дорис е олицетворението на човек, който е изживял живота си пълноценно, защото въпреки трудните моменти е обичала и е била обичана, не се е предавала и е хващала живота за рогата.

Този роман е възможно най-съвършенното сбогуване, което някой може да иска с любимата си баба, защото бабите са едни от най-специалните хора в живота ни и за съжаление не всеки има възможността да се сбогува с тях. Точно това ми хареса най-много в книгата, това че авторката е позволила последните дни на Дорис да са с любимата ѝ внучка, да си припомнят стари и весели спомени и да бъдат една до друга за последно. Обичта, която споделят една към друга е толкова трогателна и истинска, че последните 30 страници от книгата ги прочетох с буца в гърлото и сълзи в очите.

Не съм много сигурна дали ревюто ми е достатъчно добро, за да опише тази уникална книга, но знам, че „Червеният тефтер“ е една от най-трогателните книги, които съм чела и наистина си заслужава да се прочете.